Хотел Трансилвания
Хотел Трансилвания


 
ИндексИндекс  PortalPortal  КалендарКалендар  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  Вход  
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Градината
Сря Мар 27, 2013 7:52 pm by LissaxDragomir

» Стаята на Лиса
Сря Мар 27, 2013 7:47 pm by LissaxDragomir

» Рецепцията
Сря Мар 27, 2013 7:39 pm by LissaxDragomir

» Запазване на ликове.
Сря Мар 27, 2013 7:09 pm by LissaxDragomir

» [solved]Лиса Драгомир
Сря Мар 27, 2013 7:06 pm by LissaxDragomir

» Ресторантът
Нед Мар 10, 2013 10:57 pm by Ian Hardy

» Станете наши приятели.
Вто Фев 26, 2013 6:28 pm by Kyla.

» Асансьорите
Сря Фев 20, 2013 10:19 pm by Ian Hardy

» Офисът на Виктория Лорънс
Пон Фев 18, 2013 7:14 pm by Ian Hardy

» Коридорите
Пон Фев 18, 2013 3:44 pm by Victoria Lawrence

Top posters
Adrian Sage (305)
 
Victoria Lawrence (276)
 
Vincent Keller (192)
 
Lisbeth. (189)
 
Kenneth Red (185)
 
Diliah Moretti. (172)
 
Анджелийн (122)
 
Kathleen . (112)
 
Kristian "Kirito" de Vaux (104)
 
Melody Love Miller (78)
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 12, на Съб Ное 17, 2012 7:44 pm

Share | 
 

 Уличките

Go down 
АвторСъобщение
Kenneth Red

avatar

Брой мнения : 185
Join date : 01.11.2012

ПисанеЗаглавие: Уличките    Нед Ное 11, 2012 1:31 pm

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джулио

avatar

Брой мнения : 15
Join date : 16.11.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Уличките    Съб Ное 24, 2012 7:33 pm

Някога, не много отдавна, макар и понякога да ми се струва, че е било преди цяла вечност, си имах всичко. Дори може да се каже, че донякъде живота ми беше щастлив, изключвайки онези хора, които ми се водят родители. Имах си собствена стая, която бе обзаведена много добре, всеки ден се хранех пълноценно, имах всякакви възможности за забавление и какво ли още не. По-късно живота ми започна да се разпада и аз си мислих, че се е случило до момента, в който не се появи Джоузеф и ме измъкна от всички кошмари. Но рано или късно Съдбата ни отнема всичко, което обичаме, което ценим и без което казваме, че не можем да живеем. Наскоро разбрах обаче, че пак съществува определен вид живот след загубата на най-ценното. Но не мога да кажа, че всичко e същото, както си е било някога.

Вчера беше шестнайстия ми рожден ден. Не бих казал, че си изкарах много добре, тъй като не беше нещо особено. Мои гости бяха плъховете, обитаващи една изоставена сграда, в която ми се беше наложило да се скрия докато отмине бурята. Храната ни беше студения въздух, а с дъждовни капки утолявахме жаждата си. Страхотен рожден ден, не мислите ли? Най-вероятно и на вас ви се иска да сте били поканени. Може би ще се случи за следващия ми рожден ден, ако успея да доживея дотогава по някакъв начин и ако ви задоволява бедняшката ми трапеза.
Въпреки това имах хубави моменти. Спомнях си рождения ми ден когато ставах на петнайсет години. Нощта беше най-красивата в живота ми и не мисля, че някога бих могъл да забравя. С Джоузеф и останалите от бандата си прекарахме великолепно, а в онзи ден той ми подари мотора, който след смъртта му продадох за да спечеля малко пари. Вчера затварях очи и се опитвах мислено да се върна в нашите летни дни, които съществуваха дори и по време на най-лютата зима. Опитвах се да си спомня моментите в нощта след петнайстия ми рожден ден когато му се отдадох за пръв път. Опитвах се да почувствам допира на кожата и на ръцете му, на топлия му дъх по голото ми тяло, което трепереше от страх, но и от вълнение. И в крайна сметка единственото, което успях да изпитам реално, беше само студ.

Какъвто усещам и сега...

Дълго време размишлявах над това какво се случва с родителите ми. Малко или много и аз съм някакъв извратен вид човешко същество, което има своите чувства. Може да не ги обичам, може да не ги смятам за хора дори, но все пак винаги съм изпитвал известно благодарство заради това, че единствено успяха да ме направят по-силен. Питах се дали майка ми е жива, дали не се е пропила до смърт, падайки на някоя улица? Трябва да призная, че ме болеше от това, че най-вероятно не са се сетили за рождения ден на собственото си дете. Болезнена е и самата мисъл, че родителите ти не си мърдат и пръста да се опитат да те намерят, да ти поискат прошка и да се извинят, че са изроди. Болезнено е, но всъщност винаги преодолявам тези гадни мисли. Пък и дори да ме бяха потърсили никога не бих се прибрал заедно с тях. В интерес на истината тук в Трансилвания ми харесва и то ужасно много. Интересни неща се случват всеки ден, макар и да не мога да определя какви точно. Имах странното усещане, че по някаква причина трябва да се намирам точно на това място.

От известно време насам имах чувството, че някой ме следи. Когато се обръщах не успявах да забележа нищо. Бързах да се скрия някъде на по-топло, защото студът беше ужасен. И точно когато навлязох в една от по-тъмните и тесни улички, някой притисна грубата си ръка към устата ми, попречвайки ми да изкрещя...


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Carter.

avatar

Брой мнения : 2
Join date : 24.11.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Уличките    Съб Ное 24, 2012 8:32 pm

Картър представляваше кълбо от петдесет вида преебаност. Можеше да си го признае без да търси обвинение в чуждите очи и дори не намираше смисъл да му обръща внимание. Тихата му агресия се проявяваше в онзи специфичен блясък на очите му, който излизаше наяве, когато беше не просто Картър, а Картър Столенов. Беше колкото красив, толкова и опасен, коварен и способен да подлъже всяка нежна душа към ръба на пропастта... та дори и тази нежна душа да се криеше под слоеве човешки гени.
В случая обаче, жертвата му беше особено омършавяла и въпреки това смяташе, че момчето пред него е почти напълно здраво и ще има една- две роговици за дарение и някой и друг бял или черен дроб. Всъщност именно за това го търсеше... заради очите. Бях светли, както търсените и съдейки по реакциите на зениците му, докато го наблюдаваше, на дневна и по- слаба светлина, имаше напълно здраво зрение. Присвиваше очи в тъмното, както следваше да прави, когато не съзерцаваше предмет заради недостатъчна светлина и как отсъстваше това присвиване, освен при наплив на презрение, през деня. Да! Познаваше достатъчно човешката анатомия, за да успее да различи потенциален донор на роговица и слъзни канали.
Усети драскането на зъби по дланта си и това сякаш го накара да се ядоса още повече. Картър присви устни недоволно в една права, непоклатима линия, докато завърташе ръката си, с която притискаше устата на жертвата, толкова рязко, че почти не пречупи гръкляна й. Не би се посвенил да го направи, ако беше някой малко по- голям, който реално нямаше причина да живее, но това момче имаше една огромна мисия в живота си... щеше да дари своя поглед на Ана. Красивата Ана с още по- красивите очи, някога били кафяви, но само след няколко дни щяха да бъдат светли и прекрасни... виждащи, нормални, човешки очи. Това искаше за Ана. Най- добрите и красиви очи. Очи, които не гледаха със злоба, искаше очи, виждащи най- прекрасното във всяка частица и макар това момче да не притежаваше точно тези очи в момента- Картър беше способен да се задоволи с тях и да изпълни заявката на Карпович.
-Долно копеле!- излая зад гърба му мъжът, докато го завърташе към себе си и забиваше коляното си в корема му.
Последва втори такъв удар, а юмрука на Картър се заби в брадичката му безпощадно и го повали на земята. Кракът му безпощадно му отправи силен ритник и го накара да се свие.
-Ще дойдеш с мен.- властния говор на Картър достигна до мозъка му с онази своя свръхестественост и повлия върху решението му, каквото и да беше то, обръщайки го в полза на притежателя на тази способност.


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джулио

avatar

Брой мнения : 15
Join date : 16.11.2012

ПисанеЗаглавие: Re: Уличките    Нед Ное 25, 2012 1:06 pm

Не мога да отрека, че се чувствах изплашен и много объркан. Всякакви мисли се преплитаха в съзнанието ми, всякак се опитвах да игнорирам пулсиращата болка, проправяща си път по всяка една част от тялото ми. Страхувах се да се обърна, да видя кой е нападателя ми. Да не би най-накрая родителите ми да се бяха сетили, че имат дете, върху което все още имат някакви права и да са изпратили някой, който да ме потърси? Но ако беше това, непознатият нямаше да се държи така с мен, нали?
Какво се случваше? Чия беше тази заблудена душа, която явно толкова много желаеше да се наслаждава на болката на хората? Или по-точно на децата. Нямах никакви пари, нямах нищо, което да предложа, за да ме остави на мира. А аз искаш точно това - спокойствие. Исках да се махне, да изчезне някъде надалеч и никога повече да не го видя. Какво лошо му бях направил? Съмнявах се да съм го познавал.
- Остави ме - тихичко промълвих, опитвайки се да си поема въздух, но ударите му бяха твърде чудовищни и не можех да събера силите си.
Последният ритник на мъжа, чието лице все още не можех да видя хубаво, ме накара да искам да умра. От известно време си мислех да сложа край на проклетия си живот, но винаги намирах сили и се отказвах. Но явно постоянно щяха да ми се случват ужасни неща, които да ме отказват да живея.
- Ще дойдеш с мен! - властно каза той и разбира се, прозвуча по-скоро като заповед.
Никъде нямах намерение да ходя. Никъде не можеше да ме замъкне на сила, колкото и да му се искаше. Никой не можеше да нарушава ей така собствените ми права. Веднага, щом успеех да се измъкна от хватката му щях да се оплача през властите, а после с наслаждение щях да наблюдавам страданията му зад решетките години наред.
Опитах се да се изправя, подпирайки се на колене, но все още беше трудно. Започнах да лазя към изхода от уличката, като се надявах, че някой ще успее да ме забележи, че някой би бил способен да ми помогне. В следващия момент обаче, нещастното копеле се засмя, хвана ме за блузата и тъй като аз не спирах да се дърпам, я съдра. Започна да ми става още по-студено и усещах, че скоро ще припадна... и от студ, и от болка.
- Къде си мислиш, че отиваш, малко копеленце? - твърдия глас на непознатия отново достигна до ушите ми, а ръцете му ме дърпаха назад, сякаш опитвайки се да ме хвърлят в някаква пропаст.
И следващото, което помня бе как успях да събера сили да се обърна, да сграбча ръката му и да го захапя, впивайки острите си зъби дълбоко в кожата му.


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Уличките    

Върнете се в началото Go down
 
Уличките
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Хотел Трансилвания :: Града :: Центъра-
Идете на: